Отдавна обмислям да напиша подобна статия, която да е по-лична и да даде малко яснота на тези от вас, които са любопитни за дългото ми остътствие. Това ще е може ли най-личната и трудна за писане публикация, която съм правила до момента.... Заглавието няма продължение, тъй като знаете житейската сентенция... "Когато животът ти даде лимони, направи си лимонат". Не винаги обаче това е възможно и понякога единственото с което оставате е... киселия послевкус. Добре, достатъчно метафори. Всичко започна преди около малко повече от половин година...
Няма да навлизам в излишни детайли, но ще кажа, че през 2018 г. един след друг, живота ме срещна с нарцисист и социопат. По някаква причина ние, емпатите, имаме склоността да привличаме именно такива хора в живота си. Защото обичаме да даваме безпрекусловно, а те обичат да взимат. Научно доказано е. Та, да се върна на нарцисисма. Не, това не е просто човек, който е влюбен в себе си. Това е патологично, психическо заболяване за тези от вас, които никога не са чували. Не знам дали просто да ви оставя youtube канали на хора, които се занимават с тази чувствителна тема или да обясня накратко.
Каква е разликата между нарцицист и социопат? Нарцисиста има нужда от много внимание, постоянно да бъде в движение, той е прекомерно-енергичен, не особено наблюдателен и по-скоро първичен и ексцентричен. Социопата от своя страна има много по-обмислени действия, по-скоро е интровертен тип, който не обича толкова много да привлича общественото внимание. Общото между двата типа е, че и двамата са изключително добри лъжци в повечето случои и манипулатори. Ако никога не сте чували за термините "narcissistic supply" & "gaslighting", може би сега е идеалния момент. Едни от най-полезните канали с информация по темите може да откриете при:: Assc Direct & Sarah Speaks
Както споменах, имах нещастието да срешна в живота си и двата типа, като втория беше т.нар. narcopath (сланг за човек, който по своята същност е социопат, но притежава нарцистични наклоностти, които почти винаги въртят ръка за ръка). Отне ми доста време да открия истината за това какъв точно човек е част от живота ми, но когато наистина разбрах - бях в шок. Няма да отрека, че беше доста болезнено изживяване, защото определено имах пълно доверие в този човек и може би донякъде подсъзнателно отхвърлях очевидните "red flags". До този момент, това беше едно от най-болезнените ми преживявания, чисто емоционално. И както се досещате, блогът остана на много задно място сред приоритетите ми.
Ако не обичате да четете за тежки медицински случаи, може да спрете дотук. Ако обаче искате да знете какъв е живота понякога, как може да спасите нечий живот или просто да обогатите своя, то продължете да четете. Умишлено ще спестя най-неприятните детайли. Също така се извинявам ако в бързането съм допуснала някакви правописни грешки, но и без това ми е трудно да се връщам назад към ада, който изживях и не искам да препрочитам отново и отново това, което пиша за вас.
Но животът далеч не беше приключил с изпитанията за мен.. На 12 март, доколкото си спомням, отидох на интервю за работа. Още от предишните няколко дни се чувствах странно и подозирах, че е възможно да се разболязавм. Всъщност интервюто мина чудесно и си тръгнах много обнадеждена. Още вечерта и на другия ден обаче, бях много болна... Температурата ми беше над 39 градуса и не спадаше по никакъв начин. Отидох на лекар и си направих рентгенова снимка - показа, че няма пневмония и дробовете ми са добре. Лекарката чу някакъв далечен хрип, но като цяло не изглеждаше да има нищо притеснително. Аз обаче се чувствах все по-зле, започнах да се задъхвам и изморявам малко, докато вървях, нямах сили да стана от леглото. Вече бях започнала антибиотик (Зинат), но не се чувствах по-добре, температурата също не спадаше...Издържах така два дни, след което отидох да направя отново снимка, защото усещах, че нещо не е наред. И така, втората снимка покажа двустранна пневмония...за два дни. Два дни, при това не е като да не ми беше назначено лечение. Положението явно е било доста зле, защото моментално ме препратиха във ВМА. Чаках около час и половина в спешното, докато ме приемат, при което се чувствах така, сякаш умирам...беше ми много, много зле. Следобеда ме приеха.
Пет дни бях в отделението по пулмология на 15-тия етаж на сграта. Изглежда от там беше чудесен, но не мога да кажа същото за състоянието ми. Макар да бях в болница, аз се влушавах... Бях на системи, постоянно ми слагаха инжекции и взимата кръв. Но не, не взимаха само венозна кръв...ако мислите, че това боли, то само може да си представите как боли при взимане на артериална кръв, защото нивата на кислород в кръвта ми спадаха... и трябваше да се проверяват. Дробовете ми ставата все по-зле. Започнах да имам проблеми с дишането и се задъхвах зверски дори докато отивам до тоалетната, която беше на няколко метра от леглото ми. Не можех....не можех вече да ставам и да вървя. Никой не казваше какво се случва. Казваха ми, че е в резултат на страничен ефект от антибиотика, но това не беше причината. Последните ден или два от петте, които прекарах горе, вече не можех и да ям. Не можех. Опитвам се да хапна едно залче, но не можех. Бях на слаба доза кислород, която не ми помагаше много. Не можех да ставам, да клякам, да вървя, защото всяко движение ме задърхваше до степен в която не можех да си поема въздух. По всичко личеше, че нещо се е объркало... Не бях спала повече от седем дни. И не, не преувеличавам. Не знам как е възможно, но не бях спала от 7 дни - нито дори 5 минути. Не можех да спя. Опитвам, опитвах с часове, но се чувствах така, сякаш съм животно в клетка. Тогава дори не подозирах, че това е заради липсата на кислород. Една от жените, с които бях в стая, приемаше някакви медикаменти, защото психическа беше нестабилна. Едната вечер вдигна огромен скандал, защото не съм можела да дишам и лампата ми светела постоянно. Майка ми тогава беше при мен, а тази откровено луда жена (доказано, защото лекарят каза, че има психическо отклонение) почти налетя на бой на майка ми, просто защото сме си били говорили. Ядосвам се даже докато пиша това. Искаше да ме държи на течение, че да влизал въздух. И това в момент, в който бях толкова зле, че не знаех къде се намирам...
И така, на 22-ри март вечерта...след като същия ден ми бяха направили скенер с контраст, за да се види ясно... Аз имам доста алергии, затова предватилено ме търпеха с по 2-3 вида лекарства, които да предотвратят евентуална последваща алергия (урбазон, ериус и може би алергозан), скенерът не трае дълго... усещате една пареща вълна да се разлика по тялото ви. Не трае повече от 5 минути. Та, бяха казала, че този скенер не показва нищо лошо, но това не беше цялата истина. Вечерта на 22-ри дойде един от лекарите и каза: "Eдиния дроб е увреден на 90 процента, другия на 60. Ако не те изпратя в реанимация веднага, ще умреш.". Майка ми беше там и доколкото разбрах почти е припаднала. Аз бях в такъв шок, че сякаш наблюдавах себе си от разстояние. Умът ми не можеше да възприеме какво чува. Умирах? Просто заради едно заболяване, заради една пневмония? Та допреди няколко дни бях добре и имах планове за бъдещето, за работа... а сега умирах? И знаех, че не е лъжа, защото аз не можех да дишам... В следващия един час бях в пълен шок. Бяха ми казали, че ако сляза в реанимация ще бъда приспана и ще бъда интубирана. А аз не исках и не знаех какво да правя...съжалявах за всичко, които не съм успяла да изжвиея в краткия си 27 годишен живот. В крайна сметка, реших да приема и да отида в реанимация. Нямах идея какво ме очаква там...
Свалиха ме от 15-тия на третия етаж на легло. Помня проблясващите светлини на коридорните лампи. Това беше към 12 вечерта. После стана тъмно. Знам, че около мен имаше хора, не знам друго. Помня как майка ми вървеше зад мен а аз бях облечена в нощницата си, а чантата ми беше до мен. Когато стигнаха до вратите на реанимацията не я пуснаха и гледах как се отдалечевам, докато тя остана зад вратите. С влизането моментално ме съблякоха чисто гола и взема чантата ми. За тези от вас които не знаят, в реанимация си сам и нямаш нищо - не са позволени никакви лични вещи, никакъв телефон, никакви дрехи, дори бельо. Не можеш да ставаш. Сложиха ми катетър моментално, което беше доста болезнено. Катетърът се сменя на 10 дни, затова се наложи да го подменят на 10-тия ден, което беше много болезнено. Както и да е... след това, почти не помня нищо. Сложиха ми маска с кислород, която беше някаква удърна доза, защото усещах как дишам учестено. Пиех вода от голяма спринцовка, защото не беше позволено повече вода за момента. Казаха ми да опитам да спя, но не можах. Та аз не знаех какво се случва. Явно съм била много предозирала с лекарства, защото на другия ден почти нямам спомени какво се е случвало, освен...че се опитах да избягам. И не защото исках, а защото вярвах, че вече съм умряла и че си въобразявам всичко това. Може би съм имала някакви успокоителни или упойка, може би от липсата на кислоро...но се опитах да се откача от всички кабели и да махна абоката си. Но стигнах до половината на това начинание, преди да бъда "хвана на местопрестъплението".
И така, бях 12 дни в реанимация. Ако до този момент си мислех, че нямам здраво място по ръцете си от абокати и инжекции, то болката теръпва започваше. Майка ми успя да ме посещава всеки или почти всеки ден. Понякога за 5 мин, понякога за 15... Има строго определено време за посщения. Пред останалото време бях сама със сестрите и докторите. Гледах постоянно как се сменят, как извръвват някакви манипулации на хората около мен. Имаше много тежки случаи. В реанимация са тежко болните. И аз бях там. През цялото време на кислород, без опция да ставам. Първите дни някак не беше чак толкова тежко, защото приемах много лекарства и успях дори да сремвам посред бял ден - буквално се "изключвах", независимо колко е шумно или светло около мен. Повечето пъти сестрите ме будеха в 4 ч. сутринта за да ми слагат инжекции и т.н. На 4-тия или 5-тия ден, тъй като вече нямах здраво място по себе си, а всеки опит за слагане на абокат или инжекция довеждаше до пукване на вените ми, решиха да ми сложат централен абокат, за да не се налага да ме бодат по 5 пъти на ден. Защото кръв се взимаше всяка сутрин, а се налагаше много пъти да ми бъдат слагани инжекции и да се взима артериална кръв. Централен абокат се слага директно във врата. Това беше едно от най-ужасявашите преживявания. Повече от половин час може би се опитваха да сложах този абокат - множество пробождания във врата, шевове дори...за което разбрах после. Сложиха ми лидокаин, от който нямаше никакъв ефект. Бях толкова ужасена, че помня, че треперех...най-накрая, след много мъки, успяха да го сложат. По този начин можеха да точат кръв от мен по няколко пъти днедвно, без всеки път да търсят вена. Същото важеше и за поставянето на лекарствата. Но това не остана без последствия. Около него се слага нещо като безцветна лепенка, която да го задържа на място. Но когата ми започна да се възпалява и да стават рани, заради лепенката. И така, може би 5-6 дни по-късно се наложи да го махнат. Махането също беше болезнено. След това врата ми беше подут с дни, имах белези и хематоми. Все още имам белези. Ръцете ми от своя страна - уви нямаше как да поискам майка ми да снима, тъй като наистина телефоните бяха забранени. Целите ми ръце бяха в синини, огромни синини, подхожки хематоми. Ако човек ме видеше и не знаеше какво става би решил, че някой ме е понабил стабилно. По едно време бях толкова претръпнала от болката от взимане на кръв (най-вече артериална, което е изключително болезнено), от опитите за поставяне на абокати, които завършваха с провал, защото вените ми вече не издържаха и се пръскаха моментално, от нон стоп меренето на кръвно с машина... А през цялото това време бях с кислородна маска, с катетър...
Както казах, бях цели 12 дни в реанимация. Беше ми изключително тежко, понякога се отчайвах..някои нощи се случваше да плача тихо, така че никой да не ме чуе... Последните дни се опитвах да ставам и едно от момичетата там, което беше рехабилитаторка, ми помагаше много. Но аз не можех да ходя. Чувствах краката и кръста си изтръпнали, всяка крачка завършваше с причерняване пред очите, защото кръвното ми се сриваше от многото лекарства и обездвижването, в следствие на престоя на легло. Не можех да направя повече от 2 крачки. И така, на 12-тия ден, най-накрая поисках да бъда върната в отделението по пулматология. Защото исках вече да се изкъпя нормално, исках да започна да вървя.... не исках да разчитам вече на други хора да ми носят храна и вода, защото това беше, което се случваше. За целия престой от 12 дни ме изкъпаха веднъж, а през останалото време, всяка сутрин и вечер бях почиствана от сестрите. Така е в реанимация. Но това не е като чомек да се изкъпе истински. А аз силно жадувах за този момент. Много съм благодарна на всички в отделение 3 от реанимацията, които спасиха живота ми, буквално. Там видях много неща, които ми се искаше да не бях, много хора, борещи се за живота...много неадекватни такива, излизащи от упойка. Но колкото и да бях самотна, изплашена, колкото и вече да не издръжах да болката и това да бъда на легло 2 седмици, реанимацията беше тази, която спаси живота ми. Защото без тях, смъртта ми беше сигурна....
След като ме върнаха обратно в отделението по пулмология, там прекарах около 10 или 11 дни. Бавно възвръщах здравето си. Започнах да ходя сама, да се задъхвам по-малко. Имаше случаи, в които подкожните инжекции не бяха поставени под правилен ъгъл или пък твърде дълбоко и ми се образуваха огромни хематоми. А вените ми бяха толкова слаби, че се наложи да ползват детски абокат. Първия ден стана объркване и предозираха дозата ми антибиотик и получих някакъв страничен ефект, но тогава не знаех какво се случва. Започнах да виждам странни неща - някакви многоцветни дъги, блестящи неща пред очите си, двойно виждане, а на моменти дори виждах нещата, тип "Пикасо" - очите на хората бяха на различни места и т.н. Хем виждах блестящи дъги, хем сякаш не виждах.. Е, оказа се, че това е просто страничен ефект на антибиотика, който отмина след 20-тина минути. Като цяло обаче горе беше по-спокойно. Нямаше го това непрекъснато движение, което беше в реанимация. Там е друг свят. Там всеки се бори за живота си със зъби и нокти. Там е и адът и раят, защото е тежко...Тежко е, но понякога е единствения начин.
Имах толкова много синини и хематми по ръцете си и по врата, че хората ме даваха за пример като тежък случай. Направиха ми множество изследвания, но така и не установиха точно какъв тип (щам) пневмония е. Била някаква екзотична. Бях стигнала почти до анемия, заради ниските нива на желязо в кръвта. Нямах здрава вена по себе си. Бяха ми давани множество лекарства, сред които няколко антибиотика, към част от които бях резизстентна. Помня имена като флоксацин, меронем, амикацин... също така приемах удърни дози урбазон - около 80 мг. на ден. Което е огромно количество. Урбазонът има множество ползи, но и много недостатъци - качват се килограми, костите отслабват и т.н. Също така приемах диуретици и други неща. Болничната храна в отделението на 15-тия етаж всъщност беше доста добра и дори вкусна някои дни. В болница прекарах почти месец - от 18-ти март до 12-ти април. Вече бях забравила как изглежда външния свят, аз сякаш бях в някакво паралелно пространство. Почти месец, сред които цели 12 дни в реанимация - без достъп до външния свят. Хората, с които общувах се чудеха дали съм жива или не, а аз не можех дори на изпратя съобщение. Но съм жива! Жива...
Въпреки всичко съм изключително благодарна на екипите във ВМА София. Както в отделението по пулмология на 15-тия етаж, така и реанимацията, най-вече отделение 3 на реанимацията. Всичко, което сте виждали за спешното по филми и сериали е вярно - хаусът е такъв, понякога всяка минута е важна и е на живот и смърт. Затова, оценете живота.
Разбира се, няма как да не спомена и някои от последствията сред тази тежка, двустранна пневмония. Помните ли интервюто, което споменах? Хората казаха, че ще ме чакат, защото толкова са ме харесали, че не искат да наемат друг. Говорих с тях, говорих даже със собственика на компанията. Беше британско-българска компания. Всичко изглеждаше чудесно... но всъщност накрая се подиграха с мен. Както щяха да ме чакат, след почти 2 месеца лъжи ми писаха, че всъщност за момента няма свободни места за длъжността. След като до преди няколко дни вече уточнявахме подробностите по договора и т.н. Австралиеца, за когото правех дигитални рисунки също се отдръпна, заради отсъствие ми в продължение на месец. Много познати и "прятели" показаха истинските си лица. Разбрах на кои хора мога да разчитам и на кои не. Но не всичко е само лошо...от някои хора се отдръпнах аз, други те от мен, но към някои се привързах и станах близка с тях. Видях, колко загрижени бяха те за мен и колко ме обичат.
Но неприятностите не спряха дотук. Може би сте чували за стрес-косопада. Е, той се появи 2 месеца след като ме изписаха от болницата. Косата ми беше дълга и красива. И изведнъж, започна да пада на снопове... Консултирах се с няколко специалиста и мнението на всички е - стрес. Но нямаше как стресът да бъде избегнах. В момента съм на терапия с Ревалид - тоник за коса, както и шампоана. Опитах маска с рициново масло, от което косата ми падна още повече. Пия и витамини за коса и нокти на Doppel herz. Сега ще опитам и да измивам косата си с коприва. За моомента нищо не помага...косата ми уредя жестоко, пада на снопове през целия ден... Ако знаете някаква рецепна против косопад, която да не включва мед, моля да споделите.
Равносметка: Един спасен живот. Това е най-важното от цялата история - хора, здравето е най-важното. Работете върху имунната си система, не пренебрегвайте здравето си. Ценете го. Не осъзнаваме какво богаство е да можем да отидем до някъде с краката си, да можем да излезем навън и да видим слънцето. Докато бях в реанимация, не бях виждала външния свят за 2 седмици, нито слънцето, нито небето... Не предприемайте самолечение. Не и при описания за пневмония - това е много тежко състояние, което може да е с летален край. Все още изпитвам затруднения за ходя и се задърхвам доста. Възстановяването ми ще трае между 3 - 6 месеца. В рамките на месец ми бяха направени 2 скенера, а скоро ми предстои и трети контролен, както и доколкото си спомням 5 рентгенови снимки. За годината общо до момента имам 8 снимки и скенера, тъй като в началото на година имах лек инциден и се наложи да проверя дали нямам нещо счупено. Това е доста голямо облъчване, но понякога нямаме друг избор. Загубих работата която имах и потенциалната, която щях да имам, косата ми окапа драстично...все още имам белези пхо себе си, особено по врата. Трябваше ми повече от месец, за да поизчезнат множеството синини и хематоми по ръцете ми. Трябваше ми време, за да могат дробовете ми да се върнат към нормалното си, до голяма степен. Имам още път да извървя. Съвета ми е прост. Приемайте много фрешове (от портокал най-вече), много витамини.... много течности (най-добре чиста вода) и най-важното - живейте. Просто живейте! Това е достатъчно....
Follow me:
Няма коментари:
Публикуване на коментар
• Your comments are important to me! I would love if you take your time and leave me some feedback :) •