Болестта на 21 век

Почувствах се длъжна да споделя мислите си над един наболял проблем, който напоследък се разраства като епидемия - социалната изолация, отхвърленост и неразбиране. Днес ще ви споделя как аз виждам нещата относно болестта на века - самотата. Ще се радвам да вземете участие по темата и да ми споделите какво е вашето мнение.

Смятам, че от заглавието става ясно в каква насоченост ще е тази публикация. Почувствах се провокирана да изкажа мнението си, след като постоянно ставаме свидетели на това, как много хора се чувстват в безизходица, немотивирани и безнадеждни. Вярвам, че под една или друга форма това чувство е познато на всеки от нас.

Съвремието предразполага към прогрес във всяко едно отношение - развиване на технологиите, на междуличностните отношения, на живота в цялост.  За съжаление обаче, напоследък аз забелязвам точно обратното - регресивно развитие. Предполагам това не е само мое наблюдение и някои от вас могат да се съгласят с мен. Смятам, че колкото и иронично да е, с напредването на технологиите изостанаха човешките взаимоотношения. Уж всички тези виртуални възможности следва да приобщят хората, да им помогнат в общуването, да ги свържат и запознаят един с друг, да им помогнат да се опознаят по-добре, но истината е съвсем друга. Уж сме по-близки, а се чувстваме все по-далечни. Напоследък наблюдвам една лоша тенденция и тя е хората да стават все по-недоверчиви, все по-самотни. За мен именно самотата е болестта на съвремието. Постоянно попадам на истории на млади хора, отчаяни от живота, без приятели, без любов, без цел и смисъл в живота си. Макар технологиите да са в своя пик, човешките взаимоотношения са в огромен упадък. Макар да сме заобиколено от все повече материални благинки, които предполага да улеснят възможностите ни истината е, че до голяма степен те ни възпрепятстват. В този объркан свят, в който вече е трудно да се вземе избор, заради пренасищането и изобилието от всичко около нас, ние се затваряме все повече в себе си. Загубихме желание и интерес за всичко, защото всичко е толкова достъпно и леснопостижимо, само на един клик ние можем да си осигурин всичко, освен най-истинските и значими неща - приятелство, любов, щастие и чувство за значимост. Вместо да се улесни, животът ни става все по-труден, забързан и еднообразен. Трудно можем да следваме своя път, защото обществото ни налага да правим нещата по план, а ако не се вписваме в общия пейзаж, то ние биваме отписани от общността по един или друг начин. Разбира се, това са мои наблюдения и заключения, с които имате пълно право и да се съгласите и да отхвърлите, но това е моята гледна точка. 

Самотата и депресията се превръщат в животозастрашаваща епидемия, която е по-смъртоносна дори от физическите болести. Това става ясно когато дори преуспели и известни млади хора взимат решението да приключат живота си в неговия пик. Усещането за неразбиране и отхвърляне са основните причини. Все по-често се случва да живеем в един илюзорен свят, в който всеки се представа за най-добрата или несъществуваща версия на себе си, а реалността се оказва съвсем друга и буквално ни помита със своята истинност. Сблъсъкът на  заблудата с реалността понякога се оказват съкрушителни. И вместо да споделим болката си с някой, ние я затваряме вътре, дълбоко в себе си и тя продължава да ни изяжда отвътре. Видимо сме винаги добре, щастливи и усмихнати, но никой не знае какво се крие вътре в нас, под добре сложената маска за пред обществото. Защото да покажеш страховете си пред останалите е признак на слабохарактерност и лабилност. Илюзиите, които сами създаваме и техния крах понякога са прекалено натоварващи, за да се справим. И в крайна сметка се озоваваме заобиколени от познати и приятели, а въпреки това се чувстваме по-самотни от всякога. Много хора не смеят да споделят проблемите си, да покажат слабостите си, защото знаят, че егоизмът е водещ и че в този забързан живот, никой няма време за губене с чужди проблеми. Себичността и личното благо се превръщат в единствена цел. Бройката надминава по важност качеството. Да имаме хиляди "приятели" в социалната мрежа, голяма част от които изобщо не познаваме или такива, които просто запълват бройката се превърна в жизненоважно и определящо за това доколко сме обичани, значими и харесвани. А ние самите обичаме ли се достатъчно, за да не ни интересува дали хората около нас ни обичат и ни смятат за истински важни? Макар и малко егоистично, човек трябва първо да обича сам себе си, за да могат и останалите да го възприемат по правилния начин. Търсейки единствено чуждото одобрение, ние сами се обричаме на страдание, защото в крайна сметка всеки следва собствения си път и никой не е в състояние просто да дойде и да промени изцяло живота ни, както ни се иска. И така тези, които не се вписват в всеобщата рамка се изолират и затварят все повече, защото всеки ден се сблъскват с предрасъдъците на обществото и дори на собствените си представи за правилно и неправилно. А самотата е саморазрушително чувство, ако към нея се подходи по грешния начин.

Съпричастността е също все по-рядко явление. Ставаме все по-жестоки, озлобени и егоистични. А колко по-лесно би било ако просто подадем ръка на по-слабите от нас, ако се опитаме да ги разберем, вместо да ги съдим. Ако можехме просто да обичаме и да сме способни да даваме, без да очакваме нещо в замяна.* Светът щеше да е по-хубаво място, ако можехме да бъдем по-толерантни и  осъзнати и да видим, че не всички са еднакви, че не можем да съдим един човек без да го познаваме достатъчно и че не всички трябва да изглеждаме, да се чувстваме и да правим едни и същи неща, защото еднаквостта не е гаранция за успех, а точно обратното - тя е бързия път към загуба на идентичност.

"Имаш право да гледаш от високо само човек, на когото ще подадеш ръка, за да се изправи."

Ще е хубаво не само да намерим някой, на който да се доверим, но и самите ние да бъдем хора, на които може да се има пълно доверие. И помнете, че никой не е застрахован от тази "болест", затова нека се опитаме понякога да се поставим на мястото на другия и да не се надсмиваме, да не упрекваме хората, които не разбираме. И нека все пак заедно да се опитаме да се излекуваме от тази социална епидемия.

Ще завърша така: Красотата наистина ще спаси света. Но не външната, а онази вътрешна красота, която ни кара да бъдем по-толерантни и помагащи. Красотата, която е вътре във всеки един от нас и чака да излезе наяве.

* В цялата публикация използвам генерализация, имайте го в предвид.

Follow me: