сряда, 4 ноември 2015 г.

Книга: "Всички наши места" - ревю | "All the bright places" book review

Част от задълженията ми на блогърка включват отзарязавето не само на актуални козметични продукти, но и на антуални събития, книги и други неща от живота. Именно заради това, днешното ревю е вдъхновено именно от един особено нашумял и актуален бестселър за който вероятно сте чували покрай песента, която излезе за него и именно романът: "Всички наши места"
Книга, насочена основно към тийнейджърската аудитория. В това ревю ще прочетете моето 100% лично мнение за творбата и какво почувснвах аз, четейки я. В емоционалното ми ревю може да има спойлери, затова ако не искате да знаете изобщо краят на романа или детайли от него, то пропуснете ревюто, тъй като то ще бъде по-скоро описателно и задълбочено. Ако единствено Ви интересува дали книгата си струва да бъде прочетена - ДА! Едва ли би се оказала животопроменяща, но въпреки това смятам, че има какво да се научи от нея.
Това е моят поглед и по-скоро философски разсъждения по темата, като за първи път реших да разкрия и тази своя страна. В случай, че изберете да прочетете това ревю, надявам се да се включите в моите разсъждения по темата и прочетеното да ви хареса. Пожелавам Ви приятно четене.


Романът е с по-скоро със социална тематика, като цели да запознае с фактите около високия брой самоубийства в днешно време, най-вече на млади момичета и момчета. Още четейки резюмето веднага става ясно, че книгата няма да е развлекателна и забавна, но пък ще бъде най-вероятно поучителна и донякъде предвидима и тежка.

Първите 80 страници от творбата ми бяха сравнително скучновати и леко разочароващи, предвид високите ми очаквания, макар началото на романът да представляваше основно запознаване с персонажите и техният живот и разсъждения. След това обаче, историята навлезе в своя апогей и смея да твърдя, че е доста увлекателна. Не съм сигурна доколко цялата "истерия" покрай книгата е оправдана, но въпреки всичко по никакъв начин не я подценявам и не съжалявам, че станах част от тази история.
На места, някои по-натуралистични романтични сцени на мен лично ми правеха лека препратка към вариация на "50 нюанса тийн емоции и копнежи". В цялост разбира се, тези описания и моменти са доста по-оскъдно и ненатрапчиво засегнати. Не се съгласявам с определени думи и изради, особено за тийн литература, но това може да се дължи и на неправилна интерпретация на превода.

Фокусът в творбата беше наполовина разделен между двамата главни типажа - 17 годишната Вайълет и 18 годишният Финч, чиито имена са всъщост донякъде игра на думи, която описва самите тях и характерите им. Финч (в превод: вид птица), който не може да бъда "вързан" и "опитомен", вечно "политащ" в различни посоки, непредвидим, докато най-накрая не се озовава на мястото, към което беше тръгнал още в самото начало. Вайълет (в превод: теменужка) е точно такава - нежна, крехка и "чуплива", но същевременно достатъчно устойчива на външните фактори.

Метафорите, използвани често в книгата - кога действително сме Будни, и кога Спим? Или казано с прости думи - кога се чувстваме живи и кога не откриваме никакъв смисъл в живота. Много често застъпени фрази, които са в основата на историята, но разяснението на автора по темата с Пробуждането и Заспиването остава по-скоро недоизкана, неконкретизирана, като интерпретацията е оставена на вашето лично тълкувание.

През цялото време бяха споменавани физическите характеристики на двата персонажа. Топлият образ на Вайълет, чиито руси коси и зелени очи, както и нейната добродушност и състрадателност пленяват от първия момент едно наранено момче, което се влюбва в нея защото тя е единствената, която се отнася с него като с нормален човек, единствената, която го дарява с "искрена и топла усмивка", която не го съди, не му се присмива, която "говори на неговият език".
"За мен различното е нормално" или иначе казано, това е Финч, чиито образ се върти около синия и черен цвят (символики на тези два цвята можете да откриете навсякъде) е всъщност обобщен образ на борбата между Смъртта и Живота в него самия, между доброто и злото, между Духовното и Земното.
Важно значение заема и водата, около която се въртят множество сцени и чието символично значение е свързано с пречистващата и сила - най-вече в емоционален план. Пречистването на персонажа от целия натрупан емоционален товар. Именно "водата, със същия цвят като очите на Финч" заема и огромно значение при развръзката на сюжета.

Следват спойлери и разкриване на сюжета:

Теодор Финч, на пръв поглед ексцентричен, вечно търсещ и променящ се, многопластов, саморазрушителен и дори безстрашен образ, непостоянен, и малко агресивен, но в действителност е едно много наранено, малтретирано момче, което не познава истинската любов, нежността към него и загриженоста, която е трябвало и е заслужавал да получи. Баща, редовно малтретиращ го, майка, която е неспособна да се справи дори с нейния собствен живот и безучастно наблюдава болката и насилието над сина си, както и сестри, които са незаинтересовани и апатички към случващото се. В действителност Теодор е едно изключително умно, образовано и специално момче, което обаче е загубило всичко и чиято различност не бива разбрана от никого (освен от Вайълет). Образът му можеше да бъде една идея по-развит в творбата, за сметка на този на Вайълет, чиито основен и общо взето единствен фокус е върху загиналата и в инцидент сестра, за което тя се чувства отговорна. Дори безпрекословната любов на Финч към Вайълет обаче, не успя да го накара да остане "Буден", но поне го накара да се почувства закратко истински жив и за първи път в живота си: обичан и приеман.

Вайълет Мърки, едно от най-крисивите и известни момичета в училище, с перфектно и любящо семейство. Момиче, което всъщност се чувства празно отвътре и чиито първоначално по-разглезен и безотговорен живот не са и донесли никакво щастие. Тя е крехка и добра, но в ранните си ученически години е попаднала по-скоро в неподходяща за нея среда. Необходимото и отрезвяване се падаше да бъде осъществено именно от "момчето, което иска да умре", както се вижда още от самата корица на книгата. И макар да е парадоксално, тя се научава как да живее именно чрез смъртта на близките и хора, като по този начин един вид това и отваря широко очите за света, който познава и този, който е отвъд видимото. Чрез болката, тя преоткрива смисълът на живота си и научава кои са истински ценните неща в него.

Въпреки всичко, любовта между Вайълет и Финч се оказва техният спасителен пояс. Макар и обречени на нещастие и болка, всеки вървейки по своя предначертан път, те имаха възможността да "повървят" заедно за кратко, като това ще се окаже и най-хубавото им време и единствените мигове на пълно щастие и емоционална свобода. Всеки открива в другия своята сродна душа, но понякога щастието просто не е писано да се случи. Любовта между двамата беше по детски чиста, първа и истинска. Но понякога дори любовта не е в състояние да промени съдбата и да накара някой, да остане Буден.
"Не помним всички щастилив дни, а определени щастливи мигове". Още един важен урок, който може да се научи от романът. Роман, който всъщност не казва нищо ново и нечувано, а по-скоро синтезира в себе си няколко важни и повратни точки от съществуването на всеки един.

До известна степен, историята на Финч и Вайълет остави в мен и чувство на известен гняв (твърде силна дума, но нека използвам нея) към персонажа на Финч. Странна смесица от съсрадание, донякъде съпричастност, но и усещане за абсолютно неправилно решение. Причината е, че той посвети целият си живот на това да бъде обичан, да върне живота на любимата си и точно когато успя, той се върна обратно в началото и сякаш целият извървян път беше напразен. Той не взе решение само за себе си, но отне всичката надежда и щастие, което с усилие беше върнал на Вайълет. Обрече я отново на болка и самообвиняване за фактори, независещи от нея. Макар и несъзнателно, това беше резултатът от действията му.
И въпреки всичко, той беше взел решението много преди да срещне любовта в лицето на едно слабо, русо момиче, което не успя да промени намерениетя му, но поне удължи съществуването му и му даде така желаният от него "идеален ден". Във финалните редове става ясно, че всъщност в неговия ум, с действитело си той по-скоро и дава шанс за щастие и себепознание, като оставя у нея чувството, че тя наистина е била неговото единствено щастие, през краткия му житейски път.

Романът остави горчиво чувство у мен, особено четейки финалните 60 страници. Натуралистичните описания, празнотата и чувството за безсилие относно случващото се, определено засилват много емоциналното напрежение. Макар стилът, по който е написан романът да е лесно четим и разбираем, почти всяко изречение носи множество препратки, които според мен няма как да бъдат разбрани от подрастващ или поне не от повечето. Много от моментите всъщност са задълбочени разсъждения на екзистенциални теми, които е трудно да бъдат осмислени на пръв поглед дори от възрастен. Не ме разбирайте погрешно - със сигурност ще разберете книгата, четейки я. Но да вникнете с пълно съзнание в написаното - не е толкова лесно. Макар някои от случките да са описани почти фантастично и доста по-красиво и увлекателно, отколкото биха изглеждали в действителност, като цяло определям романът като подходящ по-скоро за родители и възрастни, тъй като литературата не е никак лека, макар и написана в голяма степен по наивистичен начин.

Книгата е фокусарана най-вече върху менталните проблеми на хора със суицидни мисли и е далеч от повърхностните, развлекателни тийн романи и поредици. Ясен пример за това, че лоши неща се случват и на добрите хора, които не го заслужават, в следствие на мъчително детство и безхаберие на родители и близки. Не се обръща достатъчно внимание върху психическите проблеми на младите хора и това е замисълът на книгата - да насочи вниманието точно на там, защото в крайна сметка без значение дали човек има болно тяло или ум, за подобен тип проблеми трябва да има и решения, за да знаят тези хора, че има и друг изход!

Затова всяка лоша дума, казана през периода на съзряване на един индивид (и не само!) може да доведе до фатален изход или в най-добрия случай - емоционална травма за цял живот.
Затова е важно да подбираме думите си към останалите. Всяко наше действие предизвиква "ефекта на пеперудата", всяко нещо си има последствия. Нека бъдем малко по-толерантни към различните, защото в крайна сметка какво означава нормален и различен и как обществото определя кое е различно и грешно и кое е нормално и правилно? Всичко е субективно.

Завършвам с цитат от книгата:
"Не е важно какво взимаш по пътя, а какво оставяш след себе си".


Follow me:
            

2 коментара:

  1. О, ще се купува! Страхотно ревю. :) Не го прочетох цялото, защото смятам скоро да прочета книгата, но определено продължавай да пишеш ревюта на книги.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Много благодаря за милия коментар. :)

      Изтриване

• Your comments are important to me! I would love if you take your time to write some. I'll read and answer of each of them. •